Беше мразовита януарска вечер… Северният вятър свиреше в комините, а студът сковаваше всичко живо. Улиците бяха пусти. Само някъде в далечината се чуваха гласове от местната кръчма. Луната беше изгряла, но светлината и беше някак неясна, сякаш и тя скована от студа. Звездите пък грееха на небосвода и показваха пътя на някой заблудил се пътник.

Дамян  беше положил главата си в майчиния скут. Русите къдрици се разливаха на различни страни, а тъмносините му очи се бяха вторачили някъде далеко навън. Свещта вече догаряше и синкавото и пламъче мъждукаше едва-едва в мрака.

Изведнъж Дамян се стресна. Скочи на краката си и седна срещу майка си.

-          - Мамо, мамо. Ти много си ми говорила и на много неща си ме учила. Но кажи ми как е било едно време живота. Кое се е променило и защо? Много съм любопитен! И детето вторачи сините си очи и зачака отговор.

Майката се подигна, въздъхна тежко като че нещо я душеше и започна с тих и спокоен глас:
- Дамяне, ти вече си голямо момче и може би вече си готов да чуеш това, което отдавна мъчи и моята майчина душа…

Наистина правилно виждаш, че всичко около теб се е променило – приятелите ти, отношението между хората, а и светът като цяло.

-         - Да, виждам го, но защо се е случило всичко това? Защото хората нямат вяра? Защо приятелите ми се подиграват, че вярвам в нещо „остаряло”?...

И детето започна да изрежда още много въпроси започващи с „защо”…

Майката търпеливо го изслуша и каза:

-         - Сега ще ти отговоря защо. Преди, когато с таткото ти се запознахме, времената бяха много по-различни от сега. Хората се черкуваха всяка неделя, всички пости се спазваха - и Великденският, и Петровият, и Рождественският, и Богородичният. Тогава дори и децата постеха. Веднъж помня как баба ти беше хванала чичо ти да яде салам скришом и то по време на пост. Цялото село разбра,а той такъв срам бра. Хората, дори и да минават само покрай църквата,  се кръстеха и покланяха. Никой труд не започваше без молитвата. А най-вече полският… От полето беше основния ни поминък, но всеки знаеше, че без молитва нищо не ставаше. Ни дъжд щеше да завали, за да охлади нивята,  ни слънце щеше да изгрее, за да оцвети дърветата.

Ех, хората едно време като решеха да се женят, веднага в църквата тичат, отчето да ги благослови, да ги венчае пред Бога, пък тогава почваха другите празненства. И честта на жената се ценеше. Пазеше се за първата брачна нощ, само за един мъж…

А такова спокойствие и мир цареше сред хората. Макар и в трудни времена, всички се подкрепяхме, защото бяхме като едно голямо семейство.

Ние, като деца, нямахме компютри и други техники. За нас екрана беше безкрайното златисто поле. По цели дни сме се скитали из горите, правили сме си дървени къщурки, къпехме се спокойно в реката, защото дори и баня нямахме у дома. Помагахме и на по-старите като им носехме вода и храна на полето, а те за награда ни даваха по един пъпеш или диня, който ние си разделяхме.

Детето слушаше в унес така вълшебните приказки на майка си и все повече искаше да знае.

Майката продължи:

-          - След като се омъжихме с баща ти, дойдоха дългите и мъчителни години на промяна. И то не каква да е промяна, а именно духовна. Дойдоха червените на власт. На хората започна да се внушава, че няма Бог, че Той е една измишльотина, с която бабите плашели внуците си, че Бог е нещо „старомодно”. Започнаха да гасят кандилата в душите на хората. Но не само със думи, а и с действия. Всяваха страх като изпращаха изповядващите християнството в едни лагери, където бяха дълго измъчвани. Хората вече се страхуваха да се черкуват, страхуваха се и да се кръстят като минават покрай храма, защото отпред седяха и следяха кой минава и какво прави. Дядо ти беше свещеник навремето и на мен ми беше после много трудно да си намеря работа, защото никъде не ме искаха. Считаха ме за „предател” и ми нямаха доверие. А дядо ти… него го пратиха в един от тези лагери, защото не пожела да се отрече от Христа.

Хората вече се бяха озлобили един към друг, нямаха си доверие, нямаха любов, но нямаха най-вече вяра. Силният вятър беше изгасил пламъка в сърцата им и народа, които до преди даваше си живота си, но не и сестра си на друга вяра, вече даваше мило и драго само да не е вярата.

Откри се път и към чужди страни, та повечето решиха, че ще открият щастието си навън и заминаха. А дали сега са щастливи, не мога да ти кажа. Само те си знаят.

Така минаваха бавно годините, но ето че и това господаруване свърши. Роди се и ти тъкмо в годините на прехода. Но прехода към какво? Към още по-голям морален упадък.

Смени се властта, но пораженията, които бяха останали от предната подействаха не толкова на възрастните, колкото на децата им.

Колко пъти си видял някой да се кръсти като минава покрай църква? Или пък преди ядене? Колко на твоята възраст има като идеш в храма? Всичките са все стари и побелели като мене и са там кой от неволя, кой защото е традиция, кой от суеверие…

Колко от твоите приятели постят и взимат Причастие? А всъщност колко от тях вярват в Бог?

Питай ги детето ми, питай и ще разбереш колко са малко.

А нали знаеш какви списания се четат вече и какво се излъчва по телевизията? Гледаш многобройни списания със светски клюки, а житията на Светиите са скрити сякаш някъде. На екрана постоянно чуваш лоши новини, гледаш безсмислени филми и затрупваш душата си с безброй безполезна информация. Не ти остава много време в неделя да ходиш на служба, а още по-малко да се помолиш.

В училище учите остарели атеистични теории за появата на човека, а Божествената е смятана за детска приказка.

Вече грубостта, дързостта и циничността са смятани за нещо хубаво, за геройство едва ли не. Любов към враговете ли? Защо? По-модерно е да мразиш, да се биеш, да доказваш физическата си сила. По-модерно е да пиеш, да пушиш, да не сключваш църковен брак, да караш скъпа кола, да живееш охолно. По-модерно е да не вярваш в Бог, а в собственото си „аз”. По-модерно е да имаш пари, които въпреки че не знаеш какво да правиш, да не помогнеш на нуждаещия се. По-модерно е да не се доверяваш на другите, защото виж „те са измамници, а аз не”. Има и още много модерни неща, които аз не разбирам, сигурно защото съм старомодна майка и те уча на старомодни неща.

Дамяне, аз нищо не те карам да приемеш, ти сам ще го намериш, когато видиш всичкия духовен упадък в света. Когато видиш чуждите кандила изгасени, сам ще искаш да налееш масло в тях. Дано успееш! Дано! Бог да ти помага, момчето ми!

Дамян вече седеше кротко на стола си и отново бе вперил сините си очи далеч някъде, сякаш броеше звездите. Беше дълбоко замислен, но пращенето от угасващата свещ някак го стресна. След миг стана тъмно. Само светлината на месечината постилаше малка пътечка в стаята. Чуваше се туптенето на две неспокойни сърца… Чуха се някак тихо, но решително думите:

- Ще успея, мамо! Ще успея с Божията помощ! Ти само почакай…